Във връзка с годишнина от Кюстендилската акция за спасяването на българските евреи от лагерите на смъртта – 9 март 1943 г., във второто ниво на Къща музей „Димитър Пешев“ ще бъде представена изложбата на кюстендилския художник Станислав Божанков.
„В настоящата изложба са показани работи от няколко цикъла с особено значение за мен. И не само защото преминават през цялото ми присъствие и тематика, не само защото са част от технологичните ми експерименти, но и защото са болезнено локализирани в началото на пътя ми като художник. Сериите „Портретувани фосили“, „Предчувствия за портрет“ и „Опит за летене“, възникнали в средата на 90-те години по време на следването ми в Академията за изящни изкуства в Краков, са продължени в посланията си със съвсем новия и непоказван все още цикъл „Кошмари“ (2024). Пряката причина е едно мое посещение в Концентрациония лагер в Освиенцим, близо до Краков. Самите работи се появиха съвсем спонтанно и, разбира се, след шока и дългата, макар и невидима травма от видяното и почувстваното там – в самия център на ада. Травма, преживявана постепенно и преодолявана интелектуално и емоционално по единствено възможния начин – с добри енергии и удвоена креативност. Освиенцим – един, сам по себе си, Музей на Общочовешката Рана, една трудно разбираема колекция на болката, поставена във времето, като срамно свидетелство за свирепа нецивилизованост. След Моцарт, Гьоте, Бетховен, Шопен, Микеланджело, Рембранд, Айнщайн, Коперник… Това беше в средата на 90-те… Втори път не се осмелих да отида. Та там, може би, са част от корените на дългите ми серии от портретувани фосили и глави, преминаващи през годините – своеобразни предчувствия за портрети, метафорични визии, събиращи в себе си цялата гама от емоции, жестове и човешки състояния, цялата застинала истина за нашето физическо и духовно пребиваване, в контекста на драматичните състояния на биологията и Духа ни. И съдържащи една особена мистичност, излъчвана от портретите, обладани от абстрактната магма на личната болезненост – глави, вглъбени в своята достигната „вечност“, докосвана единствено от сизифовските ни надежди и непосилната постепенност на живеенето. Артистични резултати, приели формата на портретувани самотни вкаменелости, настоятелно и драматично напомнящи на цялата ни същност дефинициите ни за смисъл, за добро и зло… В един специфичен синергичен „танц“ измежду нас (посещаващите живи) и останалите завинаги там…“
„В настоящата изложба са показани работи от няколко цикъла с особено значение за мен. И не само защото преминават през цялото ми присъствие и тематика, не само защото са част от технологичните ми експерименти, но и защото са болезнено локализирани в началото на пътя ми като художник. Сериите „Портретувани фосили“, „Предчувствия за портрет“ и „Опит за летене“, възникнали в средата на 90-те години по време на следването ми в Академията за изящни изкуства в Краков, са продължени в посланията си със съвсем новия и непоказван все още цикъл „Кошмари“ (2024). Пряката причина е едно мое посещение в Концентрациония лагер в Освиенцим, близо до Краков. Самите работи се появиха съвсем спонтанно и, разбира се, след шока и дългата, макар и невидима травма от видяното и почувстваното там – в самия център на ада. Травма, преживявана постепенно и преодолявана интелектуално и емоционално по единствено възможния начин – с добри енергии и удвоена креативност. Освиенцим – един, сам по себе си, Музей на Общочовешката Рана, една трудно разбираема колекция на болката, поставена във времето, като срамно свидетелство за свирепа нецивилизованост. След Моцарт, Гьоте, Бетховен, Шопен, Микеланджело, Рембранд, Айнщайн, Коперник… Това беше в средата на 90-те… Втори път не се осмелих да отида. Та там, може би, са част от корените на дългите ми серии от портретувани фосили и глави, преминаващи през годините – своеобразни предчувствия за портрети, метафорични визии, събиращи в себе си цялата гама от емоции, жестове и човешки състояния, цялата застинала истина за нашето физическо и духовно пребиваване, в контекста на драматичните състояния на биологията и Духа ни. И съдържащи една особена мистичност, излъчвана от портретите, обладани от абстрактната магма на личната болезненост – глави, вглъбени в своята достигната „вечност“, докосвана единствено от сизифовските ни надежди и непосилната постепенност на живеенето. Артистични резултати, приели формата на портретувани самотни вкаменелости, настоятелно и драматично напомнящи на цялата ни същност дефинициите ни за смисъл, за добро и зло… В един специфичен синергичен „танц“ измежду нас (посещаващите живи) и останалите завинаги там…“
Станислав Божанков
10novini