(БТА)
„Често си мисля, че една от любимите грешки в моя живот е анимацията“, казва в интервю през 1988 г. Доньо Донев – художник-карикатурист, сценарист и режисьор, известен най-вече с анимационния си филм „Тримата глупаци“. БТА припомня днес тези негови думи по повод навършването на 95 години от рождението му.
ПЪРВИТЕ СИ КАРИКАТУРИ СЪЗДАВА КАТО УЧЕНИК
Доньо Донев е роден на 27 юни 1929 г. в Берковица. Завършва Четвърта мъжка гимназия в София. През 1954 г. се дипломира в Художествената академия в ателието по „Графика“, ръководено от проф. Илия Бешков. „Често си мисля, че една от любимите грешки в моя живот е анимацията. Като дете мечтаех да стана моряк, но вместо това, сякаш на шега, завърших Художествената академия в класа на Илия Бешков. После, по случайност, благодарение на Тодор Динов, попаднах в анимационното кино“. – споделя художникът в интервю през 1988 г.
След дипломирането си започва работа в Студията за анимационни филми. През 1959 –1960 г. специализира в „Союзмултфилм“ в Москва, Русия при режисьора Леонид Амарлик. Първите си карикатури създава още като ученик, а след завършването на висшето си образование започва работа като художник на хумористичната страница във в. „Вечерни новини“. През целия си творчески път сътрудничи на много вестници и списания. Илюстрира детски книжки. Започва работа в студията за анимационни филми като аниматор, преминавайки през всички видове на анимацията, за да стане един от най-изявените творци на националната ни школа със свой принос в нейното развитие.
Доньо Донев работи като художник във в. „Вечерни новини“ (1954 – 1956), художник и режисьор в отдела за мултипликационни филми в Студиата за игрални филми „Бояна“ (1956 – 1970) и в Студиата за анимационни филми „София“ (1970 – 1993), където е и ръководител на творчески колектив. Първият му анимационен филм като художник е „Грух и Грушка“ (1957). Основател и главен редактор е на вестника, носещ името на популярните му герои – „Тримата глупаци“ (1989 – 1997), а от 1997 г. – на в. „Четиримата глупаци“. През 1988 г. Доньо Донев застава от другата страна на камерата като актьор във филма „Вагнер“ на Андрей Слабаков.
ПРЕПОДАВА В НАТФИЗ
Преподава анимационна режисура в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“, доцент и извънреден професор, работи и като главен редактор на сп. „Фрас“.
Като карикатурист той участва в много изложби в България и в чужбина. Художник, сценарист и режисьор е на над сто анимационни филма, сред които „Шега“, „Хепи енд“, „Умно село“, „Приятелите на Гошо Слона“, „Де факто“, „Кауза пердута“, „Мишената“, „Върни се пак в Соренто“, „Пардон“, „Нарекохме ги Монтеки и Капулети“, „Серенада“, „Хамлет“, „Екограма“. За филма „Де факто“ е публикувана страница в „Енциклопедия Британика“. Филмът „Умно село“ е изучаван в кинокатедра в Ню Йорк.
Наричат лентата му „Тримата глупаци“ визитка на българската анимация по света. Филмът се появява през 1970 г., като героите му преминават през множество „роли“ през годините – „Тримата глупаци – ловци“, „Тримата глупаци – атлети“, „Тримата глупаци – педагози“, „Тримата глупаци – рибари“, „Тримата глупаци в ресторанта“, „Тримата глупаци и автомобилът“, „Тримата глупаци и кравата“, „Тримата глупаци в бита и спорта“. Куклите на „Тримата глупаци“ са единствените анимационни герои, покорили Еверест заедно с алпинистите Николай Петков и Кирил Досков. При откриването на 25-та му изложба през 1994 г. бащата на „Тримата глупаци“ Доньо Донев е обявен от колегите си за пожизнен носител на титлата – „Главен глупак на републиката“. Той приема това определение за себе си само поради една-единствена причина – глупостта е присъща на човека, уточнява самият той.
ОТЛИЧИЯ И ПРИЗНАНИЕ
Сред многобройните му отличия са орден „Кирил и Методий“ – втора степен (1965), Наградата за анимационно кино на Съюза на българските филмови дейци (СБФД) за 1979 г. за цялостно творчество. Лауреат е на Димитровска награда за 1980 г. за анимационните филми „Умно село“, „Де факто“, „Кауза пердута“. Удостоен е със званието „Заслужил артист“ (1972), „Народен артист“ (1986), с Голямата награда на СБФД за цялостното му творчество (1989). Награден е с орден „Народна република България“ (1989), наградата за карикатура и рисунка „Чудомир“ (1993). Лауреат е на Наградата за цялостно творчество и изключителен принос в българската филмова култура (1995). Удостоен е с годишната награда на Фонда за поддържане на изкуството в България при Съюза на българските художници (СБХ) (1998). Носител е на орден „Стара планина“ – първа степен (2000). Удостоен е с наградата за цялостно творчество на секция „Карикатура“ на СБХ (2005). Лауреат е на Специалната награда на Дома на хумора и сатирата в Габрово за най-остроумна карикатура (2007).
Носител е на награди от Международни фестивали за анимационни филми: „Златен пеликан“ на Втори световен фестивал за анимационни филми в Мамая, Румъния (1968) за филма „Стрелци“, „Златна богиня“ за филма „Приятелите на Гошо Слона“ в Хихон, Испания (1969), „Златната воденичка“ за филма „Тримата глупаци“ , Барселона, Испания (1971), Специална награда на кинофестивала в Техеран, Иран за филма „Умно село“ (1972), Голямата награда в Оберхаузен, ФРГ и Първа награда на кинофестивала в Лайпциг (1974) за филма „Де факто“ и много др.
На 29 юни 2004 г. е представена книгата „Ум патки пасе“ на Доньо Донев, Виктор Самуилов и Димитър Бежански, популярни като творчески колектив „Тримата глупаци“.
Доньо Донев умира на 28 ноември 2007 г.
ЛЮБИМИ ФРАЗИ
Една от крилатите му фрази е: „Когато водата ти дойде до устата, горе главата“. „Единствената истина, която съм искал да докажа е, че простакът е голямото обществено зло, а не глупакът“ споделя създателят на „Тримата глупаци“ в интервю от 1980 г.
„Човечеството най-много се нуждае от смях. Повече са хората, които искат да се смеят, отколкото да плачат. И затова се повишиха и изискванията към хумориста. Хората все по-трудно се смеят, но все повече искат да се смеят…“ споделя Доньо Донев през 1980 г.
„Не обичам козметиката в изкуството, ценя раждането в изкуството“ – анкета „Моята изповед“ за в. „Труд“, 1993 г.
/МВ/ДС/Отдел „Справочна“
Използвани източници: в. „Народна култура“, бр. 50/ 13.12.1969 г., сп. „Български войн“, 1988 г., в. „Труд“, 1993 г., Кой кой е в България, София 1998, с. 242, Кой кой е в българската култура, Варна 1998, с. 173, В. „Стандарт“, бр. 348 от 2911.2007 г., Голяма енциклопедия на България, т. 4, София 2011, с. 1835